Носорог в банята и още нови истории от ръчния багаж

„Носорог в банята и още нови истории от ръчния багаж“ е най-новата книга на Георги Милков.

Съдържа четири раздела:

„С ръчния багаж между Лисабон и Токио“;

„Пътешествия в историята“;

„Ескизи по портретите на някои политически физиономии“ ;

„Три места в България“.

Познавах човек, който по време на пандемията се бе приютил и живял сам в изгорялата катедрала „Нотр Дам дьо Пари“. Но не измислен герой като Квазимодо, а реален – от плът и кръв. Преди да почине, той ми довери, че е оставил таен знак някъде в недрата на храма и сега ще трябва да го търся по примера на Виктор Юго.

Из прерията на Северна Дакота, където освен кукуруз, бизони и тук-там някоя ядрена установка друго не се намира, разнасях с пикап гюмове със семе от бик в течен азот и едно безжизнено каубойско тяло.

В Люксембург се наложи да пия шампанско от ранни зори, макар да помня онази крилата фраза, че сутрин шампанско пият или аристократите, или дегенератите. А аз определено нямам княжеско потекло.

Накрая един слънчев ден в Ботсвана, когато тъкмо си бях намазал лицето с пяна и се готвех да се бръсна, пред мен се появи в цялата си пищност огромен носорог...

Най-уникалните места на света са там, където спокойно можеш да бъдеш сигурен, че всичко ще се обърка още от самото начало. А „Носорог в банята“ е книга точно за тези вироглави изненади, които подгряват водата в иначе хладната къпалня на живота.

Отправихме се към специалната зона, изпълнени със смесица от сладко любопитство и тревожно неведение за близкото ни бъдеще. Очакваше ли се от нас да бъдем на някакво светско ниво в компанията на тези японски жени? И как въобще се държи ниво, когато си само по мокри провиснали ведомствени гащи в един размер? Леко си отдъхнах, когато видях средната възраст на работничките, която бе в хармония с древната история на тази велика страна.

А фактът, че всички бяхме настанени в едно помещение, наредени по масите и обливани отстрани с маркуч като новоприети клиенти на патологията на ул. „Здраве“ в София, съвсем допринесе за мъртвешкото ни спокойствие. Закриха ми очите с един зелен пищимал и повече не видях нищо. Предадох се на рецепторите си за допир. Изглежда, бях намазан с ексфолиант – точно както едно време обтриваха бебета със свинска мас в онази България отпреди победата на либералния диктат.

Чувствах се като беззащитно малко създание в съдбовните обятия на тази могъща жрица на телта и водата, която свали от мен бремето на поне две стари кожи. А щом си нахлузи кесии за баня и на двете ръце, аз вече можех да се похваля със свой прочит на казаното от класика: „Живота със грубите лапи челични аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!“.

Взирах се в лицата на моите престарели домакини. Мимолетните трепети на младостта бяха безвъзвратно отмити от пороя на годините, но набръчканите линии на споделеното щастие сякаш бяха гравирани по тях. Като отколешни любовни инициали върху кората на вековен дънер. Но нима всяко усърдно търпение не е било възнаградено с тиха награда накрая? Зрелостта на нашето пробуждане винаги е по-мъдра от всичките ни младежки сънища.

В моменти като този ми се е искало да се оставя на фантазията, че Ориентът е решил най-неочаквано да ме заговори и великодушно да ми разкрие съкровените си тайни. Бях виждал вече и бляскавите цветове на джамиите в Кербала, и великолепната светлина над руините на древния Вавилон, и тържествената самота на Великата сирийска пустиня, и шумното оживление на базарите в стария Багдад...

Всичко това ме бе впечатлило, но можех ли да кажа, че познавам и троха от този свят на велики химери? Не бяха ли това само мимолетните проблясъци на източното въображаемо вълшебство? Само няколко златовезани мотива върху завесата, простираща се безкрайно пред глъбините на близкоизточните тайни. Тепърва щях да разбера, че зад тези дипли се крие необятен, величествен свят – така невъзможен за разгадаване.