Публични врагове

Двамата медийни врагове Уелбек и Леви са във война, от която никой няма да излезе чист.

Мишел Уелбек: Между нас, както се казва, няма нищо общо - с едно-единствено, но съществено изключение: и двамата сме твърде недостойни личности.

Бернар-Анри Леви: Защо да приема това упражнение в себеочернянето? Защо да ви следвам във вкуса, който проявявате към гръмогласното, кълнещо, умъртвяващо самоунижение? Не обичам нихилизма. Мразя озлоблението и меланхолията, които го придружават.

Мишел Уелбел: Отсъствието на умора от битките е огромна сила. Тя ви пречи и ще ви пречи още дълго да отстъпите пред апатията на мизантропа, която е според мен най-голямата опасност; това хленчещо и стерилно цупене, което те кара да се усамотиш в ъгъла и да повтаряш неуморно: "Всички са тъпаци"...

Бернат-Анри Леви: Всъщност истината е, че ми е ужасно трудно - не толкова да обърна внимание на всичките тези нападки, а по-скоро да установя връзка с образа, който ми препращат, да го почувствам свой, да открия зависимост между това далеч не-ласкателно отражение, понякога дори ужасно, и моята "дълбока" или, ако щете, "социална" същност.

Мишел Уелбек: Ролята ми във вашата съдба изглежда ще се състои в това да ви въвлека в "Изповедната литература" - което може би не е чак толкова лошо. Шопенхауер отбелязва с почуда, че е доста трудно да се лъже в писма.

Бернар-Анри Леви: Човек съвсем не пише, за да открие кой е, а за да открие какво става с него; убеден съм, че смисълът на една книга не е да си какъвто си, а да се промениш, да станеш различен от онзи, който си бил, преди да започнеш да пишеш.

Мишел Уелбек: Борбата в този случай е проста и брутана. Аз поставям огледало пред света и той не се намира в него за особено красив. Обръща огледалото и заявява: "Вие не описвате света, а самия себе си". Обръщам го и аз не свой ред: "Вие не говорите за книгите ми, нито за самия мен във вашите жалки статии, а описвате в тях собствените си несъвършенства и лъжи". Сблъсъкът е не толкова интелектуален, колкото морален.