Отвъд точката на пречупване

Основните съотношения на силите няма да се променят. В модела, който беше наложен на България преди повече от 30 години, тя няма никакъв шанс за каквото и да било позитивно развитие. Причината е във факта, че при геополитическото разделение на труда, в което страната ни беше поставена, без никой да я пита, на нея ѝ е отреден статут на периферна територия със затихващи функции. Територията е важна – не държавата или населението.

Самият факт, че с такава лекота архитектите на прехода разчертаха лявото, дясното и центъра по външни калъпи и назначиха съответно леви, десни и центристи, показва цялата изкуственост на българския политически живот. Той не е в криза, защото още не се е състоял: не може да бъде в криза нещо, което го няма. Това, че имаме „партии“, т.е. имитации на развит политически живот и на политическа инфраструктура, не означава, че имаме реален политически живот и реални политически актьори. Проблемът е и в това, че – казвам го директно – българската политическа мисъл е инфантилна и неекспертна.

„Партия“ означава „част“, т.е. организация, която представлява обособен социален интерес. Когато в България питат нещото, самонарекло се политици: „Вие кого представлявате?“, те отговарят: „Хората.“ Винаги иронизирам, като казвам: „Кого, хомо сапиенс? Или липсващото звено между човека и маймуната?“ Защото всъщност не представляват никого. Интересите, които те твърдят, че представляват, са техните собствени, които никак не са за пред хората.

В тази книга са събрани интервюта, диалози и лекции от 2022 г. насам. Те имат различен предмет, обсег, акценти и цели. Общото в тях е едно: да извадят на показ дълбинните вътрешни механизми, които предопределят нашия и обществения живот; да разкрият ужасяващата траектория на неговото развитие, която пряко и изразително води отвъд точката на пречупване, след която няма връщане назад.

И тук бързам да отговоря на един постоянен и вече досаден рефрен: мнозина настояват да получат не толкова адекватен анализ на случващото се, колкото т.нар. рецепта за излизане от ситуацията, наивно вярвайки, че проблемите винаги имат решения. Като оставим настрана факта, че това разкрива пълно неразбиране на целите и задачите на един научен анализ – а те накратко не се свеждат до формулиране на куп кухненски рецепти за оправяне на положението, – това издава и пълното отчаяние на огромни маси от хора от жалкото ни настояще.

Казано накратко: никой не ни е обещал лек живот и прости рецепти за справяне с изключително сложни обществени феномени. Всъщност ясно е едно: едва когато почнеш да осъзнаваш мъчителната сложност на обществения живот, скритите механизми и тенденции, които работят от векове, едва тогава има шанс да се спасиш. Но не като очакваш инфантилно някой друг да те замести в това неблагодарно и опасно занятие, а сам: за да заявиш като Зорба Гърка: „Е, поне опитахме!“

Иво Христов